Напомнят ми на пъстрата палитра от собствените ми отношения с хората. Винаги съм си ги представяла като разноцветни деликатни нишки, проточени от единия човек към другия. Колкото и малко да се познаваме, нишките са там. Със своя цвят, със своя нюанс... Ако претовариш нишките, те се късат. И загубата им наранява сърцето. Ако ги сплетеш - го заздравяват.
Розово - нежна всеотдайна любов. Червено - огън и страст. Светло синьо, като небето - надежда. Тъмно синьо - вяра. Виолетово - духовна близост. Жълто - мъдрост и разбиране... Тревно зелено - заедно се учим от грешките си. Бяло - чистота. Кестеново кафяво - грижа, социална всеотдайност.
Вгледайте се в тези цветове на нишките, които свързват хората. Съдбата е тъкачката за тях. Така успява да ни завърти, в такива плетеници ни преплита, за да извае най-прекрасната от нас дъга!
На нишките от наша пък страна нанизваме като мънистени зърна куп спомени - и скъпи, и изстрадани. Понякога от нишките успяваме да си направим пролетни цветя. Такава красота не е сънувана, когато разцъфтят в една душа букетите на нейната взаимност, разбиране и всеотдайност към света. Тя вече не е някаква совалка в стана на съдбата - сама тъче, сама твори в хармонията на света Душата...
